Пътеката на сърчицата

Ако пишех пътеводител, така щях да нарека тази пътека. Но преди да я открия и да я кръстя, това е просто пътеката, която ще ме заведе до печат номер три и четири от книжката с върхове в околностите на Любляна.

Панорамата от връх Тошко Чело (590 м.н.в.)

Ричет за обяд в Ловната хижа на Тошко Чело

След извънредно топлия месец февруари, пролетта пристъпва със своите леки стъпки по Люблянските градинки и поляни, а по дирите ѝ никнат уверено безброй снежнобели кокичета. Моята разходка днес е в югозападна посока, от последната спирка на автобус номер 5 в живописния квартал Подутик към селата Тошко Чело и Топол. Това са 6-7 километра по горски пътеки и междуселски черен път.

Входът на с. Тошко Чело на идване от с. Топол

Гората е рехава и все още гола. Тихо и безлюдно е, може би защото това е последният ден от зимната ваканция, която въпреки високите температури, все пак примамва любителите на ските и зимните спортове по-високо в планините. На мен компания ми прави вятърът, който кара сухите шумки да шептят помежду си, а старите стволове да поскърцват уморено. Сред сухите листа на земята гордо се пъчат зелени кукуряци. От растителния свят по горските пътеки ме придружават лилави минзухари, виолетки и жълти иглики на туфи. Името им на словенски е trobentica или тромпет, защото тънката тръбичка на цвета свири като миниатюрен духов инструмент.

Пролетни цветя в гората

Хепатика

Диви животни не се появят на пътя ми. Някакви птици се обаждат в далечината, но цялостното ми усещането за "сама в гората" не е нито неловко, нито неприятно. Разминавам се предимно с колоездачи. Няма как да не забележа обаче, още от първото дърво по пътеката, че почти всеки бук е "татуиран", а всяко кръгче от маркировката е с нарисувана физиономия. Дали това е пътека на влюбените или просто на зевзеците? В гладката кора на буковите дървета са "врязани" сърца, някъде с инициали и година (дори още от 50-те години на миналия век), някъде просто сърце или сърце в сърце. А пък бялата точка с червен контур, която служи за туристическа маркировка е дорисувана с три точици - очи и уста. Само три точки, а придават на човечето весела или пък зловеща физиономия.

Сърчица и човечета по пътеката към Ловната хижа

Неусетно, следвайки сърцата и очовечената маркировка, пристигам в Ловната хижа при село Тошко Чело и едноименния връх (590 м.н.в.), за да заваря една толкова приятна и типична сцена - широка ливада с разпръснати шезлонги на слънце, дървени пейки и маси покрай хижата, неделно безвремие за цели семейства и техните приятели, паркирани велосипеди и наздравици със студена бира, трескаво тракане на съдове и черпаци в кухнята. Моят обяд е традиционната яхния с ечемик и зеленчуци ричет (ričet), която сякаш е позагоряла и прилича на гъста овесена каша, понеже липсват зеленчуци и прясна мерудия... Недостоен обяд за националния ни празник, но поне ще ми осигури енергия, за да измина следващите пет километра до четвъртия печат и да се прибера.

Слънчево безвремие на Ловната хижа

Село Топол и църквата "Св. Екатерина" на върха

Добре дошли в село Топол!

Пътят от Тошко Чело до Топол е тясно чакълено шосе. За щастие почти не минават коли, може би по-малко от десет коли за времето, в което аз вървя. В тази отсечка има и пешеходци и колоездачи. Точно за един час по горското шосе стигам до табелата на село Топол. Оттук започват едни стръмни и криволичещи улици, които колкото и да са живописни, никак не са приятни за изкачване. Неделя следобед е, в селото няма жива душа. Зад баира е гостилница Добникар, където е печатът. Влизайки в гостилницата разбирам къде са се дянали всички...вътре гъмжи като в кошер. Изнасям се на бърза ръка и продължавам по стръмния път нагоре към върха (678 м.н.в.), където е черквата "Св. Екатерина" (Sv. Katarina nad Medvodami) и чиято кула се вижда отдалече. От черковния двор се разкрива щедра гледка към Любляна и цялата котловина. Оттук минава и поклонническият маршрут на св. Яков, маркиран с характерната мидена черупка. Камбаната отброява два удара, 15:30. На хълма брули вятър, който надвива над топлината на зимното слънце. С леко съмнение понечвам да вляза в черквата, дръжката поддава и вратата се открехва. Попадам в един малък, светъл, подреден, красив и уютен храм. Построен е в средата на XVI век и носи чертите на ранния барок, преустройван е през XVII и XVIII век. Но това, което го прави изключителен са олтарът и презвитериумът, дело на прочутия словенски архитект Иван Вурник и съпругата му, художничката Хелена Вурник. Тя е оставила своя характерен почерк в геометричните форми на украсата и е нарисувала сцената над олтара, която изобразява как св. Екатерина разговаря с мъдреците. Дъщеря на Конт, управител на Александрия, Екатерина е била една от най-образованите жени за времето си. Посвещава се на Християнството и императорът я осъжда на смърт чрез разпъване на колело, което се разпада щом тя го докосва. Затова св. Екатерина се изобразява с меч или колело с шипове. След много мъчения Екатерина е обезглавена през 305 г., а ангели пренасят мощите ѝ на планината Синай, където и до днес се съхраняват в Синайския манастир, носещ името ѝ. Вълнуващ завършек на неделната ми разходка, защото след месец би трябвало да се изкача точно там, на Синайския манастир.

Къща в село Топол

"Св. Екатерина" горе вляво, Любляна долу вдясно

Олтарът на черквата "Св. Екатерина", автори Иван и Хелена Вурник

Черквата "Св. Екатерина" в с. Топол

Минавам по същия път на обратно, но гледките вече са различни. Слънцето е по-ниско и огрява в топли багри града пред мен. Съпровождат ме усмихната маркировка и многобройните сърчица, тауирани по дърветата.