Покровители на пътешествениците

Вече в няколко книги попадам на препратки за свети Кристофър като закрилник на пътешествениците. Смята се, че той закриля от всяка неприятност, която може да възникне по време на пътуване, предпазва от несполуки и болести. Последно прочетох за него в книгата на Стефан Бол "Разцвет" (Stefan Ball, Bloom), където с помощта на легендата за светеца, авторът описва потенциала на цветната есенция Дъб.

Среща с Ежко Бежко

Легендата за свети Кристофър

(от книгата на Стефан Бол "Разцвет")

Живял един момък на име Оферо, който бил едър и силен като великан, славел се с храброст и инат. Един ден поел на път в търсене на приключения. Зарекъл се да намери най-могъщия господар на света и да му служи.

Служил известно време на един могъщ цар, докато не се разочаровал от него, щом научил, че господарят му се бои от Дявола. Оферо го напуснал и преминал в служба на Дявола. Двамата пребродили света, но един ден Дявола проявил слабост за първи път. Пребледнял и отказал да премине покрай един кръст. 

Тогава Оферо осъзнал, че това не е най-силният господар и го зарязал. Стигнал до една буйна и опасна река. Край нея стоял отшелник, който напътствал странниците как да преминават през реката и през нейните бързеи. Оферо споделил своята история с отшелника, а той му подсказал, че най-великият господар е Христос, комуто може да служи, ако заживее като отшелник. И Оферо станал отшелник, заемайки мястото на стареца след смъртта му. Но вместо само да направлява пътниците през реката, Оферо използвал юнашката си сила, за да ги пренася през буйната река.

Изображение на св. Кристофър

Един ден пристигнало дребно момче, което помолило Оферо да му покаже пътя и да го насочи така, че да премине безопасно. Оферо предложил да го пренесе, но детето го попитало дали ще може да понесе тежестта му. Оферо се засмял, навел се и повдигнал хлапето на рамото си. Изненадал се обаче колко тежи. Детето тежало повече от възрастен мъж. Въпреки всичко, това било по силите на Оферо и той навлязъл във водата. Колкото по-навътре отивали, толкова по-тежък ставал товарът му. Оферо залитнал и едва не паднал, но отказал да спре и да се разтовари. Детето му предлагало на няколко пъти да си почине, но Оферо упорствал. Гърбът му пукал под тежестта, а вените му щели да се пръснат. Едва стигнал до другия бряг. Но пренесъл детето и го стоварил на брега.

Тогава Оферо го попитал:
- Кой си ти и защо тежиш сякаш носиш теглото на целия свят?
- Аз съм Христос - отговорило детето. - А ти току-що изнесе на раменете си теглото на целия свят.

Христос покръстил Оферо в реката и му дал името Кристофър (на гръцки Христофор), което означава "Христоносец". Казал му още да забие тоягата си в земята. За чудо на следващия ден там израснало величествено дърво. Славата на Кристофър подразнила царя и той наредил да бъде убит.

Канонизиран е за светец въз основа на легенди. Именно тази великанска сила е характерна черта на цветната есенция Дъб. Есенцията помага на личности - силни, упорити и издръжливи като дъба и като свети Кристофър - да намерят баланса и разумната мярка между товара на отговорностите и времето за почивка.

Рилският манастир и планината

Светците Кристофър и Пантелей

В католическата традиция свети Кристофър (Христофор) е закрилник на пътниците, поклонниците, лодкарите, носачите, шофьорите и пилотите. В Словения празникът на светеца (свети Крищоф) е на 24 юли. Изглежда под неговото покровителство на 23 юли съм поела към новия си дом в Словения.

В българските традиции като закрилник на пътешествениците и всички пътуващи се почита свети Пантелеймон (от гръцки "всемилостив").  Неговият празник пък е на 27 юли. "На този ден прелетните птици се готвят да отлетят за топлите страни; затова и денят е подходящ за пътуване" (Т. Дянков, "Народният календар"). Подробна и интересна статия за свети Пантелеймон (наричан още Пантелей пътник и Воден Пантелей (покровител на летните бури)) намерих в kapana.bg.

Наричали ли са ви някога Пантелей пътник? Мен - да.

Край езерото Окото в Рила

Изгрев на хижа "Рилски езера"

Покрай двамата светци - закрилници на пътешествениците - ми стана интересно къде например съм пътешествала по време на техните празници в края на юли.

Село Долна Ръжана, Сърбия

Оказва се, че три поредни години по същото време сме гостували на нашите родственици - Рада и Станиша в тяхното лятно убежище и бащина къща. Селото е Долна Ръжана, недалеч от Босилеград. Оттам са корените на моята любима баба, която ми е разказвала толкова много истории от детството си. За дебелия сняг и пъртината до училището. За нейния вол Полунко и останалите животни.

Къщата на вуйчо и вуйна

Поглед към отсрещния баир

Баба ми и Станиша са братовчеди, не първи, може би втори, но това няма никакво значение, защото връзката между двете семейства се е запазила топла и сърдечна, независимо от времето, разстоянието и политическите обстоятелства. Пътищата им се разделят като деца, после се пресичат случайно в Белград, където Станиша следва. Моята баба се е заселила в България, а дядо Станиша е останал в Югославия. Поколенията им са малко разминати, затова по-често ги наричам вуйна и вуйчо, вместо баба и дядо.

Дните, които прекарваме там, са безгрижни, бъбриви, дъхави и вълшебни. Всичко е съвсем истинско и природно, както казва вуйна Рада. Прясното мляко има вкус на мащерка и хваща дебел каймак. Кокошките и пилетата са съвсем свободни и имат достъп дори до зеленчуковата ѝ градина. Навестяват ги грабливи птици и лисици, но петелът си върши работата добре. Когато един ден соколът не успял да отмъкне пилето, вуйна Рада му извършила спешна операция и му пришила обратно крилото с конец. После грижливо го мажеше с мехлем от зехтин и жълт кантарион.

Зеленчуковата градина на вуйна Рада

Кокошка с пиленца

Къщата им се гуши на слънчева тераса между два стръмни баира. Наоколо има букови гори и ливади. Там събираме мащерка и див риган за зимния си чай. Вуйна Рада и вуйчо Станиша консервират всичко, което са отгледали в градината си. Туршия от цвекло, морков и чесън. Сладко от малини, от боровинки и от диви ягоди. Сироп от мента, бъз или боровинки. Боровинки в мед. И най-различни билкови мехлеми по рецепти от стари книги или от списанието "Bilje i zdravje".

Понеже ни очакват всяка година, за нас има надписани и заделени буркани с тези благини. Освен това винаги получаваме хартиени кесии със сухи билки (коприва, невен и др.). Вуйна Рада ме води съзаклятнически в градината си и се възхищаваме на грамадния зелен фасул, на морковите, тиквичките и цвеклото. Всяка година е различна, но винаги каквото се е родило има неподправения вкус на природата. Плодове и зеленчуци, отгледани с обич, поливани от чиста дъждовна вода, и поели сладостта на слънцето. Когато дегустираме нейните творения в буркани и шишета, сякаш извършваме свещенодействие. Тук дегустираме и вкусваме самия живот. Вълшебство ли е това да затвориш вкуса и щедростта на лятото в буркан?

Изобилие от мащерка

Малини и къпини от градината

Щастливите кокошки снасят достатъчно яйца, които вуйна Рада събира за домашна юфка. Една година запретваме ръкави и вуйна Рада ми показва как се прави юфката. Замесваме твърдо тесто (с 21 яйца, сол, прясно мляко и брашно). С помощта на ръчната машина за тесто прекарваме топчетата тесто на режим валяк. След като засъхне малко тестото, отново минава през машината-валяк, но по-тънко този път. Последната стъпка е да прекараме всяко парче тесто през машината с резач, откъдето излизат познатите ни широки ленти. Неслучайно в съседните на нас славянските езици тези тестени изделия (по-тънки или по-широки) се казват "резанци". Разполагаме юфката върху чисти покривки на леглото и я оставяме да се суши до следващия ден. Съвсем излишно е да споменавам, че си тръгваме с един хартиен чувал от брашно, пълен с юфка - за мен. Наравно с нейните деца и внуци - бурканчетата, билките, пресните моркови и всичко останало, а багажникът пръщи ли пръщи. И никога не тръгваме без пъстър букет градински цветя, увит в мокър вестник. На симпатичния слабо посещаван граничен пункт "Олтоманци" винаги привличаме внимание.

Невен за чай или мехлем

Ехинацея

Привечер се разхождаме през гората и по пасищата, докато не стигнем до кошарите на дядо Станко. Ако има теленце в кошарата, се спирам да го погледам и погаля. Взимаме прясно мляко и тръгваме към къщи. Някоя вечер срещаме таралеж по пътеката, който се стъписва и ми позволява да завра фотоапарата в лицето му. Истинска радост е когато го срещаме отново, няколко поредни вечери. Очарована съм също от катерицата, която живее в ореховото дърво отсреща. Като всяка нормална къща, имаме куче, котка и котенца. Кокошките са толкова самоуверени, че напират да влизат в къщата около вечеря.

Петелът пред кокошарника

Домашната юфка вече се суши

Само няколко дни, прекарани там, ни зареждат със здрав сън, здрава храна и добра компания. А свежестта на утрото и звездните звуци на нощта са направо омагьосващи.

Моят скъп приятел Ежко Бежко 

Рила планина, България

В дните на двамата светци през различните години съм била на походи в Рила. Например от Рилския манастир по Дългия рид до Мальовица. Друг път на Седемте рилски езера. На връх Мусала. 

Но най-ярък е споменът ми от прехода по Мусаленското било, по рида Маринковица до Мальовишкия дял и Рилския манастир. Направихме го за три дни. Без палатка, само със спални чували.

Панорама от връх Мусала

Започваме с изкачване на връх Мусала и продължаваме по билото, дивейки се на необятната шир и пустош, защото други туристи не се срещат. Първи лагер и нощувка - седловината Джанка. На втория ден достигаме долината на река Маринковица. Тя се превръща в едно от любимите ми места, на което се връщаме следващата година, но щем-не щем носим палатка.

Спускане към долината на река Маринковица

Долината на река Маринковица, Рила

Тайно и отдалечено от популярните туристически маршрути. Реката клокочи ведро и навред бъка от живот. Водата ѝ е съвсем чиста и става за пиене. Недалеч от лагера ни има поле, изровено от диви прасета. А с настъпването на вечерта преживяваме най-обезкървяващата и неравна битка с рояци ненаситни комари. Дават ни мира през нощта, за да потънем в звездния безкрай. И атаката се повтаря по изгрев слънце. От нощния студ спалните ни чували са хванали скреж. Сваряваме си чай от билка, която прилича на мащерка, но няма вкус на мащерка. И лека-полека походът ни завършва на Рилския манастир.

По залез, когато върлуват комарите

Връх Дамаванд, Иран

Този загадъчен вулкан, който все още изпуска серни изпарения под снега и чиято височина се разминава в различните източници от 5609 м. до 5671 м., е най-високият вулкан в Азия и най-високият връх в Иран.

Планинската верига Алборз не прилича на никоя друга - с каменната си, гола и безжизнена на пръв поглед осанка, пленява и завладява моментално. По полите ѝ се забелязват разпръснати села на замайващи височини. Ирански студенти се изкачват към върха с песен. Самотен мак се полюшва от вятъра на фона на снежния вулкан.

Мак и вулкан

След нощен полет през Истанбул на 25 юли около 7:00 часа местно време се приземяваме в Техеран. Пътниците се разбуждат, а жените се преобразяват, слагайки забрадки и шалове на главите си, но някак символично. Получаваме визи на летището, обменяме пари, след което се натоварваме с останалите участници в експедицията и шофьорът ни прекарва през тежкия трафик на Техеран до един хотел, където взимаме още един участник и пътят ни продължава до хижа Парлур, база на Иранската федерация по алпинизъм, построена през 2001 г. 

Разтоварват ни багажа и ни настаняват в чиста и удобна стая с три двуетажни легла. Има санитарен възел. Леглата са оборудвани с чаршафи, възглавници и одеяла, допълнително всеки получава комплект - чаша, прибори и тоалетна хартия. В трапезарията ни поднасят богата закуска - мед, мармалад, хлебчета, сирене, топено сирене, яйца на очи, кафе, чай, бисквити, захар на бучки и небетшекер с шафран на клечка за подслаждане на напитките.

Вулканът Дамаванд

След закуската ни изпращат в стаята, за да си почиваме и да спим. След тази почивка излизаме на разходка. Хижата е притихнала. Преди обяд гъмжеше и жужеше като кошер от младежи. Навън духа горещ и сух вятър. В задния двор на хижата има пчелни кошери. Пейзажът е сушав и изпечен от жегата.

Все още не знаем кой е нашият водач, нито какво ни предстои, освен изкачване до базовия лагер на 3000 м.н.в. с коли. Изненадват ни с покана за вечеря в трапезарията. Салата от ситно нарязани домати и краставици с мента; ориз с шафран, фиде и месо; супа от джанки; диня; чай. Следва още една изненада, когато в 17:50 ни съобщават, че след десет минути тръгваме. Куфарите с багажа, необходим за втората част от пътуването в Иран, остават в хижата.

Джамията Сахеб ал Заман и втори базов лагер

Потегляме с два джипа и пътуваме около час и половина, 40 минути по черен път в планината. Тя изглежда гола, с ниска, предимно суха трева, но тук-там се виждат пчелни кошери. Пътят е широк и прашен, криволичещ, който редува гледките към върха и към отсрещните планински склонове и накацали високо в планината села.

Тази хижа се нарича базов лагер или заслон. На 3040 м.н.в. това е втори базов лагер и изходна точка за изкачване на Дамаванд. Кубето и минарето на джамията Сахеб ал Заман се открояват на фона на притъмняващата планина, докато последните слънчеви лъчи огряват облаците и снежния връх Дамаванд.

Имаме невероятен късмет, защото тази нощ сме единствените туристи в хижата, няма други групи. Постройката е семпла, прилича на едноетажна панелка с плосък покрив. Вътре има две спални помещения. А отвън - три тоалетни и течаща вода. Районът на хижата е просторен и равен като площад. Вода се стича от снежниците в каскада от няколко корита. Там пият вода и многото мулета, които пренасят храната и екипировката на експедициите.

Мулета по пътя към последния заслон

Сахеб ал Заман и Дамаванд в далечината

През целия ден ни придружават двама водачи, които не се представиха и не знаем имената им. Но те се грижат за нас, за храната ни и за всичко останало. Тихи, сдържани и любезни, почти не говорят с нас, английският им е слаб. Но отговарят и дават информация, ако ги попитаме нещо. Казват, че главният водач за изкачването на върха ни чака на последната хижа. Единият от нашите помощник-водачи му е син. Забелязвам, че правят много снимки на природата и планината. По-късно, след пътуването, когато се сприятелявам с Фархад Рашванд във Фейсбук, разбирам, че той се занимава с фотография и се възхищавам на фантастичните му кадри от Алборз.

Мулета си почиват край заслона Сахеб ал Заман

Залез на заслона Баргах-е-Севом

Преспиваме в хижата, налягали по пода, на следващия ден закусваме и тръгваме вече пеш към заслона Баргах-е-Севом. Мулета пренасят багажа ни. Ходим бавно като в конвой, с един водач отпред и един отзад. Правим почивка на всеки 50 минути. А за обяд получаваме банан, сандвич, ядки, стафиди, фурми, дъвчащи бонбони и вода. Пристигаме в хижата около 14:30 (за около пет часа).

Хижата е като крепост - масивна каменна крепост срещу безмилостния вятър, дълбокия сняг и суровата зима. Това е третият и последен лагер по южния маршрут към Дамаванд. Новата хижа се намира на 4250 м.н.в. Изградена е през 2009 г. от Иранската федерация по алпинизъм.

Проливен дъжд в далечината, заслон Баргах-е-Севом

На заслона Баргах-е-Севом

Тук се запознаваме с нашия водач, който е самият хижар. Изглежда общителен и загрижен. За добър сън ни препоръчва да пием чай от пореч. А добрият сън на такава височина, в общо помещение за 50 човека, е едва постижим. С изключение на онези, които хъркат и на останалите, които не чуват или просто спят като пънове (аз попадам в тази група).

Спалното помещение хижата-крепост

До деня на изкачването остават две нощи и един аклиматизационен ден. Хижата-крепост включва генераторите си за ток само за няколко часа вечер и рано сутрин, когато групите тръгват към върха. Хижата е пълна с хора от цял свят, включително и международен младежки лагер за алпинисти. Аклиматизацията ни върви добре. Хранят ни със супи, пресни плодове и салати, много чай с небетшекер на клечка. Времето върви спокойно. Правим си снимки пред хижата, говорим си, запознаваме се с един приятел на нашия хижар, Фархад, който е загубил крака си от взрива на мина преди години и има протеза, но въпреки всичко е там горе, в планината, и на следващия ден се изкачваме заедно, като за него това не е първото изкачване на Дамаванд след злополуката.

С Мира и Фархад на върха

Изглед от връх Дамаванд

На 28 юли спали-недоспали ставаме в 4:00 часа, закусваме и в 5:00 поемаме към върха. Още е тъмно, в далечината се виждат светлините на Техеран. При сравнително бързо темпо след шест часа и половина сме горе. Сред серни изпарения и камъни, покрити с кристали сяра. Прекарваме там един час в снимки и поздравления. Една група кюрди пристига по друг маршрут и много сърдечно ни поздравява и си прави снимки с нашата група. След още два часа сме обратно в нашата крепост за почивка и последна нощувка.

След планинското ни приключение оставаме още една седмица в Иран - Техеран, Исфахан, Шираз и Персеполис, които ни очароват напълно и захранват копнежа ни да се завърнем някой ден.

Град Изола, Словения

Когато съм в Словения, през лятото не пропускам уикенд на морето. Взимам автобус рано сутринта и прекарвам целия ден на любимия си плаж в природен парк Струнян или в гмуркане на Фиеса и разходка в Пиран. Първата спирка на автобуса след като тръгне от Любляна е в Копър, а следващата - Изола, където не знам защо никога не бях слизала.

Град Изола

Яхтеното пристанище на Изола се вижда от шосето, а заострената каменна камбанария на черквата стърчи от Стария град. Изола е известна с летния си филмов фестивал. Името идва от италианската дума исола - остров. Градът е свързан със сушата през XIX век. Останките от античния римски град и пристанище Халиаетум са запазени и голямата римска вила може да се види в археологически комплекс край брега.

Моят неделен маршрут е изцяло пешеходен, около 6-7 километра и започва от любимото ми село Струнян - църквата "Marijinega prikazanja" - Струнянския кръст - Месечевия залив - плаж Дубрава - плаж Белите скали - Симоновия залив - археологическия парк - марината - Стария град. Дълъг и горещ маршрут по бреговата ивица, с многократно влизане във водата и безгрижно скачане по камъните на скалистите плажове.

На Струнян ще посветя отделна публикация, а тук ще разкажа за пътя до Изола и за самата Изола.

Археологическият парк Симонов залив, Изола

Римската вила в археологическия парк, Изола

Един колега ми беше препоръчал плажа Белите скали, който сигурно щях да харесам, защото е дълъг и просторен, но ако бях дошла в работен ден. След тишината и уединението на Месечевия залив, където ме придружава един корморан, излизането на Белите скали е своеобразен шок. Хората на плажа не са много, но заливът е претъпкан с яхти, от които долита силна музика и глъчка. Това е последният див плаж преди Изола. Известният плаж Сан Симон или Симонов залив е същински кошмар в моите разбирания за плаж и отдих. Това е бетонирана крайбрежна алея, по която хората лежат, а метални стълби водят към морето. Гъстотата на "плажуващите" напомня за снимки от Китай. Навсякъде гъмжи от хора и гърми музика.  

На плаж с корморан

Симоновият залив, Изола

Изнизвам се по най-бързия начин от този лунапарк и намирам убежище в археологическия парк. Тъмнолилави смокини ме прелъстяват, докато вървя по меката зелена трева към шатрите, под които археолозите възстановяват мозайките на тази древноримска вила. Дълга алея с мозайки и колонада е свързвала къщата с пристанището. Работи се в още три големи помещения, за които се смята, че са били трапезария, антре и зала за приеми. В долния край на комплекса, по-близкия до плажа, има библиотека на открито, няколко пейки и шезлонги за читателите. По-нататък покрай марината разходка ми също е приятна. Старият град е оживен, но не прекалено. Свечерява се и улиците са пусти, с изключение на кафенета и кръчми, където си бъбрят местните. Ярките цветове на къщите придобиват по-меки оттенъци, а белите капаци по прозорците са все още притворени за силните слънчеви лъчи.

Библиотека на плажа, Изола

Изола - Старият град

Изглед към залива Белите скали и Изола от природния парк Струнян